Образованието, придобито в училище, е инвестиция на усърдие и време, които дават възможност за свободен личен избор след време.
Мартин Ганчев
За образованието и възпитанието,
За децата и порасналите деца,
За теорията и практиката в обучението,
За морала и правото,
За отделната личност и обществото,
За социалните мрежи и за нас – хората,
За всичко това и за нищо от същото,
С продължение – може би,
С извинение – НЕ, защото ако не ти харесва, то някъде там и ти допускаш грешка,
С уважение – ДА, защото и аз греша!
Хората не разбират смисъла на социалните мрежи, още повече на груповите такива.
Kазано така: – Като учител, а по-късно и като директор на училище, винаги съм се опитвал да правя нещата в крак с потребностите, времето, новостите и разбиранията – както лични, така и обществени. С миналото не живея, но от него се уча. Настоящето го „правя“, дори и грешно. Бъдещето го очаквам, за да поправя настоящето (ако се налага).
Живеем динамично, времето не стига, денонощието е кратко, животът ни лети. Училището трябва да е адаптивно, към децата – възрастни в утрешния ден, към родителите на децата днес, към правото тук и сега.
Да управляваш каквото и да е – себе си, дом, професия, хора, институция…. – е нужна отговорност, само една – ОБЩЕСТВЕНА.
С цел да отговоря на всичко, което написах горе, подкрепих политика за по-добра комуникация между учители и родители. Приех, въпреки че съм дълбоко убеден в ненужността на социалната мрежа в ежедневието на учителя. Да, тя е инструмент за бързо, лесно и своевременно информиране. Дебело подчертавам: информиране, защото възможността да имаш достъп до информация, касаеща твоето дете е нужно днешно право. Това право, обаче, не ти позволява да използваш технологията като средство за изливане на личното ти недоволство от дадена информация върху онзи, който възпитава или превъзпитава, образова или дообразова твоето дете.
Къде е границата?
Телефоните подскачат! Оттам се преминава в лични съобщения до учители, където се започва с лични обяснения и търсене на такива!!!
Няма граница, няма край!!! Няма авторитети, още по-малко уважение!!!
Знам, че времената са други, но потребностите и моралът са същите или поне би трябвало!!!
Спомням си, че мен в първи клас ме водеха до оградата на училището и ме пускаха нататък сам. Мама се виждаше с учителката само два пъти в годината – на родителска среща. Нямаше електронни средства за комуникация, което обаче се сещам, че беше предшествано от домашни стационарни, аналогови телефони с жица. Имахме номера на класния ръководител, но защо не я търсехме?!? Защо не я питахме за домашните и прочие случки от деня?!? Не знам!!! „О времена, о нрави!!!“- Цицерон
Когато два пъти се напиках в час /винаги казвам на моите ученици, че нещата се казват с истинските им имена/ и седях до края на часовете, мама не държа тон и не поиска обяснение от ДРУГАРКАТА. Подложи мен на нейните майчини обяснения: как не трябва да се срамувам и да помоля за тоалетна. Добре, че днес учителите пращат децата до тоалетна, докато им обясняват що е то ченгел или бастунче и как се изписва! Браво, колеги!
Когато получих двойка във втори клас за онова домашно – съчинение, което писахме с мама, тя не отиде да се разправя с учителката. Разбрахме, че не сме спазили изискванията, защото не бях на училище предните дни и не съм присъствал на точните указания /не трябвало да се напише съчинение, както пишеше в условието, а житие/. Тогава научих що е то съчинение и що е то житие.
Когато си връщах сандвичите вкъщи, тя не питаше учителката защо не е проследила дали съм ял. Някой загрижен родител би си помислил, че в онази късоподстригана дама не е имало никакви майчини инстинкти…
Когато се прибирах с болки в корема от притеснение, не мислеше за стреса, който „УЧИТЕЛИТЕ МИ ПРИЧИНЯВАТ“, а работеше върху моето поведение и светоусещане.
Когато на 15.09. получех учебниците, цяла нощ ги подвързвахме с грозния, дебел, зелен картон и им лепяхме етикети, които прилежно надписвахме с всички подробности.
Никога мама и татко не са искали обяснение за оценките ми. Дори тогава, когато все не стигах до заветната шестица по биология, но пък я получих в университета по анатомия, защото явно в училище съм учил. Е, днес не съм медик, а щастлив и доказан учител, защото учителят е успял тогава, когато е налице реализацията на учениците му.
Помните ли малките медицински топки, които хвърляхме в цел? Моят ужас! А може би и на някои от вас?! И тогава потъвах от срам, защото тази цел беше недостижимо за мен предизвикателство. Но… да! Мама не попита учителя какви мерки взима, за да не „деформира“ моето съзнание. Нито пък отиде да ми вземе медицинска бележка, която да ме освободи от този час, защото тя знаеше, че ще скоча 180 см, нещо в което бях най- добър! Защото винаги има нещо, в което си добър! А бягството от действителността е гаранция за формиране на комплекси и невъзможността да разбереш в какво те бива!!!
Защо днес детето не казва: „Изглежда съм си загубил парите“, а „Някой ми ги е откраднал“? Защото отговорността за опазването на личните вещи е персонална! Или на учителя? Помня как си пазех парите! Не! Пак мама беше тази, която беше предвидила „тайното“ ми място в ученическата чанта, яке или панталон! И то, не, за да не ми ги откраднат, а за да си знаят мястото и да мисля за него!
Защо онези – отколешни родители никога не попитаха учителката ЗАЩО НИ Е ОСТАВИЛА В КЛАСНАТА СТАЯ, въпреки че ДОРИ е отишла да изпуши една цигара или е имала нужда да отиде до тоалетна, или… А днес учителят отива до тоалетна и се налага да ги информира, да иска родителско съгласие и пр. Не може да отиваш до директора за документи или по казус от ВАЖНО значение, или до колега, за да размениш работни мисли. Не може!
Ние просто казваме ОТИВАМ НА СЪВЕТ – за да звучи достатъчно авторитетно и да се разбере важността. Походящо ли е да кажеш отивам да си сменя дамската превръзка /тук ще кажа, че ще напиша специален материал по темата, защото девойките не знаят как/, отивам до тоалетна, защото имам разстройство или пия по 3л вода и се налага да пишкам. Да, нещата са реални и всички хора имат нужда от това. Без значение от часа, междучасието или свободния ти час – ти трябва да си надзирател през целия ден, през цялото време, всеки час и всеки миг. Нали? Ние не сме хора, ние сме учители и се издържаме не от собствения си труд, а от нечии чужди данъци.
Днес, директорът се налага да дава обяснение защо даден учител е заменен с друг или поема друг клас, или… и всичко това трябвало да се съгласува с родителите?!?
И още, и още, и още …
Да звъниш по всяко време на учител, за да държиш ТОН и ДА ОБВИНЯВАШ!!! И това умножено по 25. Да! Моят проблем е по-голям от твоя, но трябва ли да ми го разрешава друг, преди да се опитам да си го разреша САМ!?!
НЕ!!!
ЩЕ ПРЕКРАТЯ ТОЗИ КОШМАР, дори и на цената да e, да трябва да си тръгна.
Хората загубихме представа къде сме!!!
Животът не е спешно отделение, а всичко онова, което ни се случва докато си мислим, че го живеем.
Очаквайте следващите теми:
За буквите – защо ги учим в училище,
Кое дете е готово за училище,
За очакванията в езиковото обучение
и за всичко друго, което е от значение, а не го виждаме!!!
Учител,
Директор
и Човек:
Мартин Ганчев
